22 април 1968
На мама
Очите трепнат сетен път
устата съхне зажадняла
от болка гърчи се трупът,
а нейното сърце е свито цяло.
За кой ли път застава тя
над моята постеля бяла
и как спокоен е духът,
а колко нощи не е спала.
Сега си ти далеч от мене,
но винаги пред мен стоиш.
Щом легна вечер и заспивам -
все ми се струва, че над мене бдиш.
Нима ще мога нявга да забравя
очите ти и едрите сълзи?
Ако ги беше нявга ти събра,
би напоила с тях безброй брези.
И виждам аз очите тъжни
тъмнеещи, като от грим
как гледат ме добро и нежно-
една сълзица пада върху моя чин.
Една сълзица, блеснала звездица
за тебе мила мамо мисли тя
и осветява пътя ми като звездица
и никога не пречи ми на съвестта.
Животъттолкова е кратък
и ще отидеш нявга по-далеч
от дето няма да се върнеш
и няма да те виждам веч.
Ще помня винаги ликът ти
тъй топъл, нежен, толкоз мил.
Ще чувам винаги глагласът ти,
който в детските години ми е пял.
И всичко става зарад мене.
Защо съм се родила в този свят?
Един живот други ще отнеме,
Светът отново си остава свят!
ИЖО
